Трудът на учителя и неговата обществена оценка са били двигателите на образователните реформи по света. Колкото и да ни уверяват законотворците и политиците, че образователната реформа зависи само от написания закон, от добрата координация между институциите, едва ли има разумен и трезво мислещ човек, който да не асоциира доброто и успешно образование с личността на учителя.

 Заплащането на учителския труд е само онази финансова страна, разбира се съществена, от обществената оценка, като много по-важната страна е признаването на ключовата  роля на просветния труженик в обществения живот и бъдещето на страната. Признание, не само написано някъде на хартия, а доказвано и утвърждавано всеки ден със съответни адекватни действия. Разминаването в тези паралелни отговорности на обществото и институциите към учителското съсловие, води до избледняване и омаловажаване на една от най-важните мисии на човека в обществените процеси – мисията да бъде УЧИТЕЛ, просветител и водач в бъдещето. За съжаление днешният век дава точно такива сигнали.

Но да погледнем към миналите векове…

 „След Освобождението, оплакванията за крайно ниското заплащане на учителския труд, които често са се срещали през този период, са произхождали най-вече от тази ниско квалифицирана категория учители. През 1894 г. волнонаемните и временни учители са получавали по 420 лв. годишно, или 35 лв. месечно, което се равнява на 48 лв. по курса от 1986 г.. Същевременно редовните учители с висока квалификация са били твърде добре възнаградени. Дори в 1899 г., когато правителството на Васил Радославов намалило учителските възнаграждения, заплатата на редовните учители с първа степен се равнявала на 1680 лв. годишно или 140 лв. месечно по тогавашния курс. Всички други видове умствен труд били заплащани още по-високо, което показва, че като цяло към образованите хора било проявявано не само високо уважение, но и материална справедливост.“

Това е оценката на политиците тогава, но самите учители мислели различно:

 „Не е било време, когато ний, българските народни учители, да сме били поставени горе-долу на добро място на държавната трапеза, на която са наредени и другите държавни и обществени служители, макар и по-малко полезни от нас. Ние се изтощаваме от работа; губим здравето си по бордеите, в които злата съдба е определила да обучаваме и възпитаваме младежта; нас третират като най-последните между всичките служители, никой освен нас не търпи глад, студ, оскърбления и пр. и никой освен нас не получава по на 4-5 месеца и тази нищожна сумица, която ни се дава, за да не умрем. В никоя друга страна на образования свят народните учители не са тъй жестоко онеправдани, както у нас. Ето вече 16 години как сме освободени и живеем конституционен живот, в който период са заседавали седем народни събрания и това е осмо, в които са създадени много закони и закончета, с които се подобри положението на всички други, освен на народните учители.“ „Мнозина учители днес, на присмех служат за 300 лева плата, по-нищожна и от тая на говедаря, често неизплащана в продължение на няколко години. Много училища днес малко се различават от общинските хамбари, четири стени без таван, прозорци без стъкла, всичко потънало в прах, от гдето учащите се (ами учи ги?) не рядко излизат с разстроено до живот здраве. Естествено е, че това мизерно тревожно положение на учителя не може да не се отрази най-пагубно върху неговия дух, енергия и характер.“ (Из писмото на народните учители от Кюстендилска околия).

 През  1978 г  началната заплата на учител с висше образование е 120 лв. След голямото увеличение на цените, случило се през следващата година, учителската заплата на млад висшист със стаж от 1-3 години вече е 155 лв., а на педагозите с полувисше образование месечното възнаграждение е 128 лв. Тези първоначални възнаграждения се запазват до края на социалистическия период.  Към 1989 год. възнагражденията на учителите с около 10 годишен стаж са съответно 165 лв. за полувисшисти и 190 лв за висшисти. Средната заплата за страната за 1989 год. е 274 лв, т.е. учителите тогава, както и днес, са били с ниско заплащане, но с по-голямо уважение от страна на учениците и родителите им.

 Що се отнася до възпитателната роля на училището след 1990, в момента тя изцяло липсва. Престижът на учителската професия е тотално сринат и това няма как да бъде иначе, след като редица правителства държаха учителството на дъното на икономическата йерархия.

През 2003 г. учителите вземаха средно 250 лв., при 142 лв. за обслужващ персонал в училище.

Лека корекция в това отношение се случи едва през 2007 година и то не благодарение на политиката, а заради голямата учителска стачка и последвалия скандал със „седянката” на Пламен Орешарски (тогава финансов министър). Въпреки това, заплащането на учителите е много далеч от желаното. През последните години началната заплатата на учителя е както следва: 2007 – 315лв., 2008 – 353лв., 2010 – 450лв., 2013 – 500лв., 2015 – 600лв. и 2017 – 660 лв. Средната нетна заплата на учител в България е около 800 лв. С тази заплата на българските педагози им е отредено вече традиционно и убедително последно място в Европа.

 Разбираемо, при ниските заплати на учителите, съответно и техните пенсии са на най-ниското стъпало на квалифицираните работещи бедни. Ако през 1896 година, малко след Освобождението, минималната учителска пенсия е била 219 лв., то след повече от век, през 2016 г. средната учителска пенсия е 270 лв.! Днес тази пенсия е далеч под прага на физическото оцеляване и поредно доказателство какво е общественото признание и авторитет на българския учител в съвременна България. Показателно е, че разходите, които прави държавата за образованието в България през 1900г. са такива, че все още младата ни родина заема 15 място в света, изпреварвайки всички балкански държави и редица западни страни. За ролята и значението на образованието говори и фактът, че през 1942г. България отделя за образование 1 404 000 при 14,5 милиарда БВП, което е почти 10% и народното просвещение е на първо място по финансиране т.е. образованието е безспорен приоритет.

 Бюджетите за образование след 1990г. запазват посредствени нива и са далеч от желанието за приоритет: 1992 г. – 6,1% от БВП, 1998 г. – 3,2% от БВП, 2004 г. – 4,2% от БВП.

 Тази година, макар и отново да е обявено за приоритет, за образованието се отделят 3.6% от БВП, което е най-ниския в Европа процент, по-нисък и от този в Македония – 4.5%. Средно за Европейския съюз, според Евростат правителствата харчат около 5.3% от БВП за образование. От особена важност за определяне на реалния размер на средствата за образование, е размерът на БВП за всяка страна. И по този показател България е на последно място. В тази връзка, ако за Казахстан 3% са достатъчни, то в България за приоритет на образованието или за реформа в образователната система не може да се говори за по-малко от 8% от БВП, поради ниския му размер.  В рамките на Европа процентите за образование  силно варират, като най-високи са те в Дания (7.9%), Швеция (6.8%) и Кипър (6.7%). В Румъния тази година средствата за образование са увеличени с близо 2% и са 4.4% от БВП. В момента правителството на социалдемократите, срещу което има масови протести, не само обеща, но и увеличи с 15% учителските заплати.

 В България предизборно на българските учители им обещават 1515 лева работна заплата, 5% от БВП за образование и още много ексклузивни финансови стратегии за образованието. На кого да повярват българските учители: на политическите партии и кандидат-премиери или на собствения си горчив опит през годините на прехода.

 Според Синдикат „Образование“ необходимият размер за отрасъла е достигане на поне 6% от БВП, каквато е и препоръката на Европейската комисия. Щедро обещаваното увеличение на учителските заплати, макар и важно и първостепенно, не е достатъчно за решаване на проблемите в системата. Достигането на качествено образование е процес, който задължително трябва да бъде съпътстван с повишаване статута и авторитета на учителя в обществото. Ролята на родителите трябва да смени своята посока от контролираща и определяща към партнираща с ясни задължения и спазване на правилата в системата. Наложително е и българските оторизирани институции, съпричастни и отговорни към образованието, последователно и стриктно да изпълняват своите задължения, като активно участват и съдействат на училищните власти за преодоляването на всички наболели проблеми.

 Българските синдикати са готови за европейски формат на партниране, който обаче включва и действията на учителите от голямата стачка през 2007 година. Изборът на политиците е да изпълнят или не това, което са обещали, а на учителите – да вярват или не в дадените обещания.

Юлиян Петров, председател на СО „Подкрепа“  

08.02.2017,  гр. София