В историята на България има много съдбоности моменти. В повечето случаи ние сме имали щастието начело на държавата да са били достойни, силни мъже. Безспорно такъв е бил и хан Борис (Богор, Богорис), който се възкачва на българския престол през 852 г. Борис е предопределен от съдбата да извърши два исторически акта – покръстване и просвещение на българския народ. Тези събития имат огромно значение за държавата, не само в онзи исторически момент, а и до днес. Всъщност, ще имат значение и в бъдеще – докато има българи и България.

 На първо място Борис взима решение народът да приеме християнската вяра. През Ранното средновековие християнството в Европа няма алтернатива. Българският държавник съзнава, че оставането извън кръга на европейските християнски държави води до изолация и до развитие, което не съответства на културния контекст на времето. Във вътрешнополитически план християнството премахва религиозните, културните и етническите различия между прабългари и славяни и ги обединява в единна, неделима нация. А където има единна нация, там държавата е силна. За самия Борис като хан, покръстването има още един аспект – християнството е важен фактор за засилване, централизиране и концентриране на властта в ръцете на владетеля.

 През 863 г. в Европа става известно намерението на българския хан заедно с народа си да приеме християнско кръщение. За целта Борис иска от Людовиг Немски (Лудвиг II) да бъдат изпратени немски мисионери, които да покръстят българите и славяните. Папата определя събитието като извънредно важно за Западната църква и благославя съюза на Борис и Людовиг Немски. Но Византия е силно обезпокоена – ако България приеме кръщение от Западната църква, влиянието на папата би стигнало непосредствено до Константинопол, столицата на източноправославната империя. Затова, използвайки тежкия момент, в който се намира България (страната е сполетяна от чести земетресения, годината е неплодородна и настъпва глад), Византия започва поредната война срещу своя съсед. Хан Борис бързо разбира какво е истинското намерение на византийския владетел – България трябва да бъде принудена да приеме християнството от Константинополската патриаршия. Искал или не, Борис трябва да се съобрази със съотношението на силите и да приеме византийското предложение. През късната есен на 863 г. българските пратеници в Константинопол приемат християнското кръщение и подписват т. нар. „дълбок мир”, който в продължение на 30 г. осигурява безопасността на българската южна граница. След това в Плиска пристигат византийски духовници, които започват покръстването на българите. Без много шум, първи приемат кръщението хан Борис, семейството му и неговите близки сътрудници. Борис взима името на задочния си кръстник, византийския император Михаил ІІІ., изоставя титлата си „хан” и приема славянската „княз”. Така той и символично скъсва с българската езическа традиция. Българският владетел остава в историята като княз Борис І и с името Борис-Михаил. По-късно българската църква го провъзгласява за светец, а неговата памет се почита на 2 май.

 Покръстването на българите е сложен процес, който преминава през много и различни препятствия – бунт на недоволни боляри, брожение на част от народа, опит на Владимир, син на Борис, да възстанови езичеството. Още по-тежка е борбата на княз Борис І за париране на византийското влияние и самостоятелност на българската църква. Търсейки приемливо решение за бъдещето на държавата, той започва сложна дипломатическа игра и с Констатинопол, и с Рим. На Осмия църковен събор, свикан през октомври 869 г. в Константинопол с цел изглаждане на различията между Изтока и Запада, българските пратеници открито поставят въпроса за юрисдикцията над българската църква. Присъстващите представители на Римската църква и на източните патриаршии (Йерусалимска, Александрийска и Антиохийска) решават българската църква да бъде автокефална архиепископия с епископи, които заедно с епархиите си влизат в диоцеза на Константинополската патриаршия. Важна стъпка за утвърждаване самостоятелността на българската църква е решението на църковния събор през 879-880 г. от епархийските списъци на Константинополската патриаршия да бъдат извадени българските епископи. Така българската църква става изцяло автокефална, независима във вътрешните си работи и само канонично подчинена на Константинопол. След близо 16-годишна борба княз Борис І постига изключителен дипломатически успех – по онова време единствено България от всички славянски държави получава правото на самостоятелност в църковните си дела.

 Втората историческа цел, осъществена от Борис, е просвещението на българския народ. По време на масовото покръстване на българите и славяните през 864-865 г. възниква сериозен проблем – новата вяра се проповядва на народа на непознат за него език. Непознати са и буквите, с които са написани църковните книги. По тази причина на много места населението не иска да се покръсти и продължава да почита езическите си богове: прабългарите - Тангра, а славяните - Перун. Константинопол и Рим признават триезичната догма, т.е. в богослужението и литературата са допустими само три езика – староеврейски, гръцки и латински. Създаването през 855 г. на първата славянска азбука – глаголицата – една нова и съвършена азбука, съобразена с всички фонетични особености на славянския език, е епохално дело на братята Кирил и Методий, което променя историята на Европа. Но едно е написването на азбука, а друго - нейното утвърждане. И траките, и готите са имали своя писменост, която постепенно отмира. Азбуката на Кирил и Методий има друга съдба. Само защото българският владетел Борис І, с цялата си политическа воля и държавническа мощ, организира и финансира нейното разпространение. Търсейки най-доброто решение за масовото разпространение на християнството, той се среща с учениците на двамата братя Климент и Наум, според проф. д-р Божидар Димитров, много по-рано от 886 г. – когато ги приема в България. Трябва открито да се признае, че след първоначалния си успех по времето на княз Ростислав, делото на Кирил и Методий във Великоморавия претърпява крах. След смъртта на Методий през 885 г. немското духовенство, подкрепяно от княз Светополк, започва разправа с делото на Солунските братя. През септември 885 г. папа Стефан V забранява богослужението на славянски език. Учениците на братята Кирил и Методий са подложени на жестоки преследвания – някои са заточени в манастири, други са продадени в робство, а трети убити (като Горазд). Наред с това във Великоморавия са унищожени много славянски текстове. В този критичен момент славянската писменост намира убежище и спасение в България. За да не си помисли някой, че преувеличавам ролята на българската държава, ще цитирам френския лингвист проф. Роже Бернар: „Спасявайки делото на св. св. Кирил и Методий, България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на света. И това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност!”

 В началото на 886 г. трима от учениците на Кирил и Методий – Климент, Наум и Ангеларий пристигат в Плиска. Тук за тях са създадени условия, в които да могат безпрепятствено да продължат своята дейност – да преписват светите книги, да проповядват, да обучават нови писари и ученици. След продължителни разговори на славянските духовници и учители с българския владетел, е решено да бъдат създадени две основни средища за обучение на духовенство и за просветно-книжовна дейност на славянски език. Първото, в североизточна България с център Плиска (тук остава Наум) и второто в областта Кутмичевица с център Охрид, където отива Климент. Учениците на Кирил и Методий донасят в България глаголицата. На нея те обучават своите ученици и на нея са създадени първите книжовни творби. Но постепенно се налага нова графична система, известна като кирилица. Тя включва 14 глаголически букви и възприема още 24 букви от гръцкото унициално писмо. През  периода ІХ-ХІ век глаголицата и кирилицата се използват едновременно, след което се налага кирилицата. Смята се, че наименованието „кирилица” е регистрирано през 1563 г. в превода на Новия завет на хърватски език (повече по този въпрос може да се прочете в Zubrinic, Darko. Croatian Cyrillic Script).

 Със своята дейност просветно-книжовните школи в Плиска и Охрид утвърждават славянската писменост в България и формират литературен и църковнославянски език. Именно славянската просвета и богослужение изграждат религиозното, духовно, езиково и културно единство на славяни и прабългари, те са решаващото свързващо звено между двете етнически групи при спояването им в единна българска народност. А княз Борис използва писмеността като ефикасна гаранция срещу превръщането на византийското църковно и културно влияние в политическо. През Ранното средновековие България се превръща в люлка на славянската култура, в културен и книжовен център на славянските държави. Делото на княз Борис І, българският държавник, чиито решения имат трайно общоевропейско значение, продължава неговият син цар Симеон Велики (893-927 г.). И го завършва със създаването на една книжнина, която в онова време никой друг славянски народ все още не е имал.

Автор: Диана Гласнова

Източник: www.bugari-u-hrvatskoj.com