В полето, по пътищата и по нивята имаше много хора и всички говореха за своето нещастие, и всички бяха недоволни един от друг. Дочу ги една малка чучулига и стана и мъчно. Такъв необятен простор, такива гори, поля и морета е видяла чучулигата — и навсякъде хора, и все те нещастни. Една сутрин чучулигата се вдигна и с песен се понесе към небето. Щастлива чучулига.
Тя искаше да отиде при Бога, да му попее и да му поиска щастие за хората. Тя беше готова да даде цялата своя волност. Нека бог даде една частица от своето спокойствие и за хората. За тях това ще бъде даже много.
Тая малка чучулига, забравена в своята велика мисъл да донесе щастие на човека, не усещаше умора, а все летеше и пееше. Пееше от всичкото си сърце, изливаше всичката си топла душа. И колкото по-високо се издигаше тя, толкоз по-високо ставаше небето. Но чучулига се не отчая. По-високо се издигаше тя и по-забравено пееше.
И пукна се песнопойното сърчице на добрата чучулига. Отпуснаха се пъргавите и крилца. Струйка кръв обагри човчицата и. Тя падна мъртва сред полето.
И никой не чу песента й. Ни щастливия Бог на небето, ни измъчените хора на земята.
Елин Пелин