Чувам детски гласчета да броят. 1, 2, 3, 4. Група деца отброява, защото е приключила… четвърти клас. По примера на каките и батковците, дето броят до дванадесет. Изглежда смешно, нали? А дали изглежда смешно, че към вербалния изблик на радост от „многото“ приключени училищни класове се добавят и нови празнични ритуали. За два-три дни няколко мои познати ми разказаха, за специалните тържества, които станали модерен начин за ознаменуване преминаването през най-ниската степен на родното образование? На ресторант, по подобие на баловете на споменатите каки и батковци. Същата актуална практика набирала все повече последователи и сред родителите на седмокласниците. Изкушавали се дори детските градини!
Само на мен ли не ми е ясно какво има да се чества? Дребосъците току са се научили да пишат и смятат. Най-елементарните училищни умения. Предстои им да преборят цели осем класа преди да се нарекат образовани. Евентуално. На едвам стъпилите в тийнейджърска възраст им предстои най-тежкият етап – гимназиалният. Децата лесно се увличат от илюзията, че са постигнали нещо значимо. Не разбирам родителите, които поощряват подобно измамно усещане.
Наскоро четох статия за вредата, която задушаващото родителско възпитание оказва върху децата. Порастването в среда, в която децата са в правото си да искат и получават всичко. Стремежът на родителя всяко дете да получи това, което получават другите. Ако едно получава парти, защото успешно е преминало някакви си четири класа, другите също го получават.
Ако внушаваме на децата, че всеки преминат клас е победа, а всяка степен триумф, ги лишаваме от усета за самооценка. Преминаването на клас със сигурност е радост, а покоряването на училищна степен несъмнено е удовлетворение. Но нищо повече от едно изкачено стъпало по дългата стълба на порастването. Преди последния клас няма причини нито за фанфари, нито за фойерверки. Странно е, че твърде често училището влиза в ролята на съорганизатор на подранилите тържества. Разбирам сантимента да бъдат изпратени децата, с които група учители или училището се разделят. Но това най-естествено трябва да се случи в клас, в училище. А подражаването на гимназиалните изпращания изглежда нелепо и разглезващо при тези малки деца. Често учителите на по-големите констатираме с тъга, че нещо в отношението на децата към училището се е променило. И все се намира някой, който да ни каже “чакайте, не знаете какво идва отдолу“. Да де, но то не се е родило такова. Придобило е характер по пътя.
Автор: Иво Райнов, учител
Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч
Източник: www.eratosten.wordpress.com