Блага Димитрова бе едновременно поетеса - достатъчно еманципирана, за да говори свободно за любовта; и истински бунтар-философ в прозата си - смелост, на която не дръзваше всеки. Днес можем да тълкуваме думите й в нови философски ракурси, с някакъв "нов" прочит. Да вземем това: "Прераснем ли в НИЕ, отговорността се разпределя и ни олеква. Поемаме си дъх." Нашето НИЕ в постдемократичното време "разпредели" по такъв начин тази отговорност, че тя се превърна в някаква своя пълна противоположност. Като политик Блага Димитрова усети, че нещо в обединението на нацията ни "куцаше" още от самото начало на Прехода.

 "В търсене на смисъла обезсмисляме живота си. А тревата, без да знае за какво - пробива камъка", казваше Блага Димитрова, като по-късно добави в едно свое интервю откровен намек на разочарованието си от факта, че "най-устойчивата "трева" са бурените"?!?

 Родена е в Бяла Слатина, но израства във Велико Търново, в семейството на учителка и юрист. В авторската й библиография има творби, които с право се нареждат в родната литературна класика: романите "Пътуване към себе си", "Отклонение", "Страшният съд", "Лавина" и забраненият по време на тоталитарния режим роман "Лице". Романът ѝ "Лавина" е екранизиран през 1981 г. и до днес е един от най-запомнящите се български филми. Смелостта на Блага Димитрова да разкрива язвите на обществения живот й костват забраната да публикува произведенията си от 1987 г. до Промяната.

 Много литературни критици забелязаха един специален контекст в "Лавината" - една равносметка на собствения живот на авторката. "Ах, и той е бил млад! Бил е буен, клокочещ поток. Разбивал е бентове и ледове. Бил е разпенен водопад. Бил е смръщен, гръмовит облак. Бил е разбушуван океан. Бил е някога! Наистина ли е бил? И руква стремглаво надолу, раздира въздуха с грохот, спомняйки си бурните младини. Сега в един миг иска да повтори едновременно битието си на поток, водопад, облак, океан. И ни пресова в студена прегръдка, за да заспим на място и ние с белия, безпаметен сън на снега. Стъпки да няма. Вик да няма. Спомен да няма. Нийде да няма будни!"

 Разочарована ли остана от битката си срещу лицемерието на "кротките"? - Вероятно, да. Не че вътрешно не е била подготвена за него с мъдростта на човек, преглъщал разочарованията си неведнъж. Има горчива самоирония в думите й: "Има ли по-лошо от това да натрапваш някому своята доброта?" Грубостта я е плашела отвътре, и все пак тя е била готова да я опрости като човешка слабост. Усеща се самокритичност в думите, с които илюстрира голямата отговорност на хората в отношенията им един с друг; както и отговорността на пишещите хора, които познават силата на словото: "Без да желаеш, убиваш някого някъде. Без да подозираш, отнемаш нечие дихание. Без да възнамеряваш, го блъскаш с лакът, или поглед. Без да съзнаваш, раняваш с усмивка, с жест, с мълчание. Знаеш ли къде, в кого рикошират твоите думи?"

 Блага Димитрова бе надарена със сетивата на поет и мисълта на философ. Тя откривателстваше с пълни шепи в жизнената философия, проникваше в най-дълбоките кътчета на човешката душа и я пипаше меко в поезията и остро в прозата, за да помъдрява читателите с болката на съпреживяното "в огън и лед". Тези две "агрегатни състояния" са най-жизнено силните усещания в нашия живот, и Блага Димитрова ги бе изпитала и преживяла, носейки кръста си: "Диря остава, когато се върви по неотъпкано.", казваше тя.

 Ако АЗ съм успяла да стана негово МИНАЛО, НАСТОЯЩЕ и БЪДЕЩЕ .. ТОЙ е МОЙ !!! И все пак, ако някоя жена успее да го откъсне от мене, то НЕ тя ще ми го отнеме, а аз сама ще го отнема от себе си, защото НЕ ще му бъда достатъчно нужна. Значи НЕ съм била достатъчно крепко вплетена в корените на мислите му, на съдбата му, на дните му. Би трябвало най-сетне да стигна до тая проста истина.

 Ако жената изживява най-силно любовта в споделянето с приятелка, то мъжът я изживява най-дълбоко в мълчанието. Каква тайна, гъста наслада се крие в това безмълвие, всеки мъж сам си знае. Може би това е ревнивото чувство на собственик, който не допуща да сподели любимата с друг? Може би това е израз на закрила и нежност към жената? Може би това е стеснението, което в любовния миг е било изтласкано от страстта, за да нахлуе след това с по-голяма сила? А може би това е мъжкият инстинкт да спечели жената завинаги: защото само мълчаливият, дискретен мъж е истински мъж в очите на една жена.

 Ако ти си станал необходим на другия, ако си станал неотменима част от въздуха край него, от мислите му, никой не може да те изскубне от живота му.

 Вечер угасне електричеството. Обгърне ме благодетелна тъмнина. Все едно че съм сама. Никой не ме вижда. Дори мога да плача. Какво блаженство! Да плачеш, без да те питат защо плачеш, без да те утешават. Но за такова щастие се изисква тренировка: да плачеш, без да издадеш никакъв звук, и да си готов да отговориш на внезапен въпрос с най-невинен глас: "Четката е на етажерката!"

 Впрочем какво по-страшно наказание от въображаемото изживяване на нещо, което би могло да бъде и не е било?

 Да живееш, значи да усещаш как бързо, как задъхано тече времето през тебе, как излита с горещото ти ускорено дишане, как ручи с потта през порите на кожата ти, как се оттича с парливите тръпки на умората вечер... как бие с учестения ти пулс.

 Да се чувстваш нужен. Въпреки всичко.
Да бързаш за някъде, да носиш нещо, да вярваш, че те чакат, че без тебе не могат, че се взират в далечината идеш ли.
Да изненадаш света с някакво откритие. Но аз нищо не носех освен едно опетнено име.
Никой не ме чакаше, никой не гледаше жадно към пътя, да се задам, не броеше минутите.
Скоростта, с която летях, се превърна в сух, безплоден вятър.
Скорост, скорост към нищото, опустошителна като суховей.
Целият ти досегашен живот пробягва мълнийно пред очите ти.
Искаш да се вкопчиш в нещо, да се задържиш на ръба на пропастта.
Не е възможно да бъдеш излишен на тоя свят.
И последният човек е нужен някъде, някому, за нещо.
При един разклон мислите ми се отбиха по страничен път, завъртяха се с гумите на друг камион към един друг ден, в който и аз някъде бях нужна …

„Ела“ – вика той и това значи буквално „сега“, а аз разбирам „завинаги“, „почакай“ шепне той и това значи буквално „за този миг“, а аз разбирам „за всички следващи мигове“. „Отивам си“ – казва погледа му и това значи „засега“, а аз изтръпвам да не би да е „завинаги“.

 Ентусиазираните често провалят работите.

 Женската усмивка има сила на удар, особено ако е придружена от ласкателство…

 Колкото повече търсиш единствения, толкова по-многобройни стават твоите мъже. Без да се усетиш, от много вярност към единствения ставаш невярна на мнозина. От постоянство в мечтата си ставаш непостоянна в живота.

 Може би женствеността е рядка искра, която пламва само при досег с истинска мъжественост.

 Мъжете се влюбват не в нас, а в собствения си образ, който откриват в нашите очи. Може би затова новата позната им е по-интересна. Могат да я удивят, да се представят други, да се обновят. После, щом и тя ги опознае, им става неинтересна и бягат при друга. Всъщност те бягат от себе си.

 Мъжът може да живее само с мига. Но момичето узрява рано за истината, че животът не е в преходните мигове, а в трайните последици. Само дълбоките дири значат истински изживян живот. И най-вълшебният миг сякаш не е съществувал, щом не е оставил своя следа, свидетелство за истинността си. Инак по какво се отличава от един сън? Споменът за сладките мигове горчи, ако тоя спомен не се е материализирал в нещо живо, трайно, самостоятелно. И най-чудната любов не радва, ако от нея не се роди една детска усмивка, едно дръзко дело или поне една песен.

 Мъжът е погълнат от мига, а жената търси продължението. Но при сближаването на двамата може би се получава истинското време, пълното: мъжът ме кара да усетя мига, а аз го заставям да се влее в продължението на мига. Само двама, мъж и жена, които се обичат, могат да почувствуват времето в неговата мигновеност и продължителност.

 Няма по-деформираща тежест на земята от женска участ, когато жената е принудена да върши с нелюбим онова, което копнее да върши с любимия. Цяла се осакатява!

 Познава се женен мъж веднага по първия поглед, с който те зърне. Погледът на свободния мъж е съвсем друг: проучващ, взискателен, питащ: „Ти ли си?“. Пълен с противоречия – надежда и разочарование, възторг и критичност, любопитство и нехайство. Очите на ергена откриват първо недостатъците. Пред него са безкрайните възможности на света. Ти си една от безброя. Струва ли си заради тебе да изтърве целият свят? Твърде си малка на ръст за него. Твърде свободно се държиш. Нежененият мъж гледа и с подигравателните очи на приятелите си – какво ще рекат, ако се появя с такова момиче? Гледа и с придирчивите очи на майка си – как би посрещнала на своя праг такова момиче? Гледа и със своите дълго очаквали, полудели очи, които са си съчинили някакъв кинозвезден тип и го търсят в сънищата си. Все не отговаряш на мечтите му, все не си негов тип, все с нещо не си подходяща за спътница в живота му. А каква трябва да бъде спътницата му, питай го, той сам не знае. Той все се опитва да те промени, пречупи, нагоди според себе си.

 Страхът от съперницата е като страхът от смъртта. Единственият начин да превъзмогнеш тоя страх е да приемеш и двете като неизбежност. Да погледнеш право в очите на другата и да знаеш, че тия очи могат да ти отнемат неговия поглед завинаги. Това е все едно да имаш сила да погледнеш смъртта в очите.

 Страшна сила е събрана в ръцете на любим мъж. Гледаш в хипноза тая едроставеста китка с тревожещи космици по кожата. Сякаш тия снопчета влакна са излъчители на гравитация. Някаква древна закана напира от ъгловите линии на кокалчетата. Широката твърда длан таи гореща ласка и плясък на камшик. Дългите, чувствителни пръсти умеят да те докосват и да четат всяка гънка на кожата ти като азбука за слепи. Могат цяла да те прочетат. Да изтрият като магнетофонна лента всякакъв спомен от друго докосване по тебе. Могат да те моделират и да изваят една богиня от тебе. Но в същото време – и да те подчинят, да те превият, прекършат, да те смажат. Страх и нежност, закрила и угроза внушават мъжките ръце. От тая длан извира животът за тебе, от нея може да те удари гръм и да те овъгли до корена. Каквото и да бъде, нека да е от неговата ръка! От ничия друга, само от неговата!

Човек е цялостен не може да се изтръгне от него онова, което му е станало същност.

Източник: www.impressio.dir.bg