Обикновено се смята, че по южночерноморския бряг между Созопол и Ахтопол не е имало антични и средновековни селища. Историческите извори и археологически следи обаче свидетелстват, че по оживения днес от цветущи курортни селища бряг някога също е кипял бурен живот, а морското крайбрежие е било осеяно с наниз от антични и средновековни крепости пристанища. Такова е била и Урдовиза, разположена на едноименния полуостров на около 15 км южно от Приморско. Бреговете на полуострова са стръмни и високи 10 - 15 м. Дълъг е около 120 и широк от 60 до 80 м. Ивицата, която го свързва с континента, е съвсем тясна - не повече от 40 м. В края на миналия век археолозите братя Шкорпил забелязали тук останките на внушителна крепостна стена, дълга "сто разкрача". Тя е преграждала шийката на полуострова достигала е до 3 м. широчина и е имала две кули. Пред крепостната стена е бил издълбан дълбок ров. Тези останки съществуват и днес.

Созопол - град на спасението

 Самото име показва, че Урдовиза е старо тракийско селище. Не е известно кога първоначално е била издигната крепостната стена, но на южната и част бе намерена амфорна дръжка от ХI - ХII в.  В този период името Урдовиза се появява за първи път и в писмен източник - "Географията на Идриси". Урдовиза се среща и във всички - без изключение, италиански морски карти от ХIV - ХV в., като името ѝ е предадено в различни форми - Уердиза, Вердиз, Верниза и т. н. В Логоса на Алексий Макремболит, в който се описва между другото и генуезката атака срещу Созопол през 1352 г., се споменава, че след завземането на Созопол, генуезците се насочили към близко разположената крепост Авордовиза. Жителите ѝ се откупили срещу 10 000 златни номизми - една доста внушителна за времето си сума, което свидетелства за богатството на населението, постигнато най-вероятно чрез морска търговия. В италиански документ от 1453 г. крепостта Вордоваска е спомената заедно с другите южночерноморски крепости, които турците превзели през пролетта на 1453 г. преди падането на Цариград.

 Една странджанска легенда свидетелства за това събитие. Тя разказва как е станало определянето на границите на Хасекията - област в Странджа със 17 български села, която чак до 1834 г. е лично владение на султана. Султанът поискал от владетелката на крепостта "Бяла Стана" (или Мария в друг вариант) да се омъжи за него и така да вземе непревземаемата дотогава крепост. Управителката се съгласила при условие султанът да ѝ подари като лично владение и да освободи от данъци толкова села, колкото обиколи един кон, препускайки от изгрев до залез слънце, тръгвайки от Урдовиза и сключвайки кръга пак там. Султанът се съгласил, а Мария решила да го надхитри. Тя разставила на няколко места в Странджа буйни жребци (атове). Сменяйки конете, ездачът препускал цял ден и заобиколил почти цяла Северна Странджа. Конят, който ездачът използвал за последната отсечка на пътя, издъхнал от преумора под стените на крепостта пред северния залив на Урдовиза. Султанът спазил дадената дума, а в чест на истинския герой на тази история - издъхналия кон - жителите на Урдовиза назовали красивия северен залив Атлиман (Залив на ата). Тази легенда, изчистена от романтичните подробности, отговаря напълно на историческата действителност от края на ХIV и началото на ХV в. Тогава редица дребни феодали в този край предават без бой крепостите си на турците срещу известни отстъпки. Иначе наистина е трудно да се обясни с какво Хасекията - един беден планински край, е заслужил да бъде обявен за лично султанско владение. Урдовиза съществувала до ХVII в., когато поради опасността от казашките нападения населението ѝ се е преселило във вътрешността на Странджа, основавайки голямото село Визица.

 Днес голяма част от останките на селището се намират под водата и това силно затруднява археологическите проучвания. След присъдиняването на полуострова към България през 1912 г. там е разположено военно поделение и архиологически и исторически проучвания не са провеждани. Едва през 2012 г. започват мащабни разкопки, които трябва да ни разкрият вълнуващата история на този забравен град.

Източник: www.bgnasledstvo.org