Корав е народът на слънцето. В ледени води и по
жарава хоро играе, червен и бял конец връзва
за берекет и здраве и с хлопки и чанове си пъди злото.
И мъдър, и славен е, че опора са му старите, неписани
закони. Много слънца и месечини са се изтърколили,
много е патил, много са се мъчили да го сломят и
майчиното му мляко да отровят. Ама волята му се не
чупи, ако ще и над урва да виси, че силата му иде от
земята. Други от нас, българите, са се учили, други
поклон са ни сторвали, но и на земята ни са посягали,
кога очите им вековните й буки, житните й ниви
и градините й гюлови са възжелавали. И не щат и да
знаят тез други, че в браздите, где кълни семето, са и
костите на праотците ни и че тая рохка пръст с реки
от кръв сме си я плащали. Та затуй си е наша.
Заслужили сме си по нея да стъпват ногите на потомците ни.
Нея ще завещаем на неродените още да я
пазят за вечни времена. Тъй щото от време оно българите
в кръв и пръст са се клели... Кръвта милее, че у
нея са езикът, паметта и силата на рода. И обичаите
варди и предава от уста на уста, от ръка на ръка, от
сърце към сърце, да я има българщината. А земята
ли? В нея е дълбокият ни корен, от нея пие той
живина и върви нагоре, към бъдното. Корен български,
дето се опира на вяра и обич, на правда и добрина,
се не затрива.
„България в сърцето ми”, Ивелина Радионова-Никова
Снимка: Мартин Методиев