Град Ахтопол е разположен на скалист полуостров на брега на Черно море, в източното подножие на планината Странджа. Неговото землище е част от територията на Природен парк „Странджа“. Доброто му местоположение, богатата природа, предлагаща съчетание от море, планина и тихи плажове, и изобилието от културно-исторически забележителности, благоприятстват да се развива като курортен център. Най-посещаван е добре опесаченият северен плаж, който се нарича "Лардиго", но в околноста има и множество малки закътани заливчета, където търсещите спокойствие могат да намерят уединение. С население от около 1200 жители, днес Ахтопол е най-малкият град по българското черноморско крайбрежие, след гр. Китен. Макар и да е един от най-малките градове в България и по българското черноморско крайбрежие, Ахтопол има хилядолетна и изключително богата история. На места около днешния град са съществували селища още от новокаменната епоха (средата на V хил. пр. Хр.). Разкритите огромни количества металургични шлаки, като тези в местност "Сгуриите" край р. Резовска подсказват, че Крайбрежна Странджа е заемала значимо място в праисторическия металодобив. Близкото "Граматиковско рудно поле" е един от най-древните рудодобивни центрове в света (4400-4200 г. пр. Хр.). Доказано е, че златото от Варненския халколитен некропол (Култура Варна) е добито именно от тук.

 През желязната епоха районът е населяван от тракийското племе тини. Тракийското име на селището не е известно, но се знае, че по времето на цар Терес (515-464 г. пр. Хр.), то вече се е намирало в областта Салмюдес на Одриското царство. Съществува хипотеза, че тракийското селище е наследник на тините и е възникнало около, т. нар.  "Кула на тините" (Бургтинум). До IV в. пр. Хр. укреплението се е намирало в близост до брега, който след голямо земетресение е потънал. Правдоподобността на това предположение тепърва има да се проверява - най-вече чрез съответни подводни проучвания. От тракийския период е и близката до Ахтопол кула, т. нар. "Оградената кула" (Аύλаίоu τείχος) край с. Синеморец, която била издигната на естествено възвишение до устието на р. Велека. Разкритите в близост до нея златно съкровище и монети на Котис I (384-360 г. пр. Хр.), позволяват да се определи, че тя е била част от имението (чифлика) на богат представител на елита от Одриското царство. Според една легенда, останала от някогашното гръцко население на Ахтопол, свързва основаването на града с древногръцкия бог Зевс: "Един от синовете на Зевс имал връзки с красива смъртна жена, която му дарила три прекрасни дъщери — Агата, Сиза и Виза. Като се научил за това, Зевс изгонил красавиците от подножието на Олимп и ги изпратил да се заселят в далечния Понтус (Черно море). Тук Виза построила крепостта Урдовиза (Китен), Сиза основала Созопол, а Агата със своя любим Делфин съградили Агатополис ("Градът на любовта")".

 Към края на II в. пр. Хр., когато тукашните земи попадат в тракийската стратегия Астика, започва да се появява активен селищен живот. Намерените в северния ахтополски залив бронзови монети на последната тракийска династия показват, че през I в. пр. Хр. тук е било издигнато укрепление. Крепостта влиза в провинция Тракия на Римската империя по времето на император Клавдий (41-54 г. сл. Хр.). През следващите два века на мир и благоденствие Агатопол придобива градски вид. Отново се разработили рудните богатства на Странджа - рудодобивът и металургията обхванали и Малкотърновското рудно поле, при което тукашното селище трябва де е имало функциите на ключов пункт. Откритите артефакти (монети и др.) в околността на Ахтопол говорят, че към средата н III в. градът запада в стопанско отношение. Причините за това могат да се търсят като в готските набези, така и в мащабното земетресение от 262 г.

 След административната реформа от началото на IV в. при император Константин Велики Ахтопол попада в провинция Хемимонт с главен град Адрианопол, към Източната Римска империя (Византия). Така от затънтено градче в провинция Тракия той се оказва в обкръжението на столицата Константинопол. От тук насетне, снабдявайки със суровини и продоволствия столицата, градът започва да просперира. Археологическите проучвания сочат, че Ахтопол е укрепен с нови масивни крепостни стени през времето на управление на император Юстин I (518-527 г.). През средновековието Ахтопол се е намирал на границата между българската държава и Византия и минавал ту в български, ту във византийски ръце. Надпис на кан Крум от 812 г. съобщава за завладяването му. Агатопол е включен специално в клаузите на 30-годишния мирен договор  при кан Омуртаг (815 г.), остава в пределите на България до 971 г. По-късно е превзет от цар Тодор Светослав, през 1304 г. След смъртта на Георги ІІ Тертер през 1322г. и края на Тертеровата династия, Агатопол минал във византийски ръце. В началото на царуването на Иван Александър (1331г.), след битката при Русокастро на 18 юли 1332 г., заедно с цялото Южно Черноморие, градът влиза отново в пределите на Второто Българско царство. През XII век за град под името Агатубулис говори арабския географ Идриси (1100 – 1165г.).

 Ахтопол, заедно с други селища по западното Черноморско крайбрежие, придобива най-голямо значение през XIII-XIV в., тъй като става една от последните суровинни бази на Константинопол, който вече започнал да губи малоазийските си области. През тази епоха Агатополис се оказва в центъра на т. нар. "Война на проливите" (за контрол над корабоплаването и търговията в Черно море) между италианските градове-републики Генуа и Венеция, в която отчасти взимат участие България и Византия. В резултат на това съперничество, през 1352 г., заедно със пристанищата по Странджанското крайбрежие, Агатополис е превзет от генуазкия адмирал Паганино Дория. Наложени били тежки конрибуции, а по-голяма част от местното население бива пленено. Ахтопол се предава без бой, като успява да се откупи за 1000 златни перпера. След установената хегемония на Генуа, България става неин партньор, в резултат на което получава компенсация - Агатопол, заедно с Василико, Урдовиза и Созопол, са включени в пределите на Търновското царство. Но това не продължило за дълго, през есента на 1366 г. граф Амедей VI Савойски подложил на двумесечна обсада Агатопол и през март 1367 г. успял да го превземе и предаде на ромеите. Античният, а по-късно и средновековния град се е намирал на най-високото място на полуострова, където и до днес са запазени части от крепостната стена. За първи път Ахтопол пада под ударите на османските нашественици през 1396 г., когато е завладян заедно със Созопол и Мидия. През 1403 г. султан Сюлейман Челеби, го връща на Византия, наред с градовете от Босфора до Варна. Окончателното падане на града по османско робство става през пролетта на 1453 г., заедно със столицата Константинопол и „почти всички прелестни градове на Черноморието”. Скоро след това султан Мехмед II Завоевателя издава заповед в обезлюдената ромейска столица да се преселят жители от различни завладени градове на Балканския полуостров. В това число влиза и Ахтопол, в резултат на което бива обезлюден. Не след дълго градът се възстановява и в него са настанени малоазийски преселници (ако се съди по местния гръцки диалект).

 През следващите столетия Ахтопол отново се въздига, османските завоеватели потвърждават статута му на град с важно пристанище, чрез което да се изнасят храни и суровини за столицата на новата империя – Истанбул (преименувания Константинопол). През 1498 г., според един турски документ за търговията със сол, в Агатопол са живели 158 семейства. Тогава градът е бил център на нахия (община) в кааза (околия) Анхиало, в която влизали 12 села. Когато през XVII в. от тук минава турския пътешественик Евлия Челеби Ахтебули е наречен ”разрушена крепост”. Служащият в австрийското посолство в Цариград Венцел фон Броняр, който при пътуване за Виена по море през 1786 г. слязъл в градчето, то брояло над 200 къщи, чието християнско население се занимавало с извозване и препращане на дървен строителен материал от странджанските гори със собствени кораби до Цариград и околните градове. Според Г. Енехолм през 1829 г. Агатопол има 310 къщи, а през 1845 г. френският пътешественик Ксавие д,Омер фон Хел е преброил 600 къщи. През турското владичество на Балканите Ахтопол е бил твърде оживена „касаба" с главно занятие риболовство, но жителите му се занимавали и с пиратство.

 Ахтопол е освободен от османско робство на 3 март 1878 г. (Санстефанския мирен договор), но не задълго, още през лятото на същата година несправедливия Берлински договор връща градчето отново в пределите на Османската империя. По време на Преображенското въстание в 1903 г. Агатопол все още бил казалийски център и наброявал 400 къщи. До Балканската война (1912 г.) в удобното Агатополско пристанище домували много лодки и гражданите му имали 45 кораба. Между тях имало 10-15 тонни платноходи и три кораба с водоизместимост от 1000 до 3000 тона. Те плавали не само в Черно море. Маршрутите им достигали чак Беломорските и Средиземноморските пристанища. За сезонния лов на паламуд, турук и скумрия ахтополци разполагали с 16 аламана. Окончателното освобождаване на града от почти петвековното робство настъпва през септември 1913 г. След Балканските войни в 1914 г. гръцкото население напуснало Ахтопол и тук се заселили източнотракийски българи - бежанци  от Бунархисар, Яна, Виза, Сереген, Чонгара, Блаца, Бунар Хисар, Малък Самоков и др. Съгласно преброяването от 1915 г. в Ахтопол са се установили над 100 български рода от по едно до пет семейства. Въпреки че българските бежанци били земеделци и скотовъдци, и попаднали в една непривична за тях среда, те бързо успели да се адаптират, като усвоили добре риболовството, корабостроенето, търговията и др. През 1927 г. новите ахтополци се организират в печелившата горска кооперация „Гранит”, през 1930 г. в Риболовна кооперация, преименува по късно на Цар Борис III, а с реализираните печалби закупуват транспортния кораб „Перун”.

 Ахтопол е сполетян от голяма трагедия през октомври 1918 г., когато стихиен пожар го унищожава почти изцяло. Само за една нощ градът е изпепелен. Огнената стихия не пощадява и голямата митрополитска църква “Успение Богородично”, която се извисявала на най-високата част на носа. Оцелели едва тридесетина къщи, църквата “Възнесение Господне” от 1796 г. и частично манастирската църква “Свети Яни” (“Св. Йоан Предтеча”). През последвалата тежка зима, от глад и болести умират 51 души. За причините на пожара има няколко версии, като едната е, че той е причинен от  гръцка завера в отговор на заканата „Нашият Агатопол няма да го оставим на българите такъв какъвто е”, която се открива в мемоарите на ахтополския изселник П. Хаджигергиос. Тежките страдания сплотяват българската общност и лека полека, макар и никога повече да не придобива предишния си вид, градът е възстановен. Създава се новият Ахтопол, в равнината под старата крепост, а и върху нея. Въпреки сериозните сътресения, сполетели Ахтопол след 1914 г., градът успява да се съвземе и до 1944 г. бележи икономически ръст. Големият му упадък настъпва след 1944 г. с идването тоталитарната власт в България. Макар и да била построена теснолинейка, по която до Ахтопол започнали да извозват продукциите на дъскорезниците в селата Кости и Бродилово, през 1952 г. тя е ликвидирана. Освен това, градът попада в гранична област, достъпът до него е ограничен, с което постепенно затихват и стопанките дейности. След т. нар. „демократични” промени от 1990 г. положението в Ахтопол не тръгва на добре и ситуацията продължава да се влошава - закрито е пристанището (едно от най-старите по странджанското крайбрежие), замират всякакви селскостопански дейности, лошият път до града възпрепятства туристическите потоци и т. н. Въпреки споменатите спънки, уникалността на местната природа и наличието на забележителни културно-исторически и археологически паметници, очертават една добра перспектива за бъдещото развитие на града.

 За църковната история на Ахтопол има сравнително оскъдни данни. Намираните в района на града и неговата акватория артефакти сочат, че тук е съществувало християнско средище още в първите години след приемането на християнството за официални и единствена религия в Римската империя (началото на IV в. при император Константин Велики). Разкритите останки от раннохристиянска базилика от V-VI в., както и два оловни печата (на император Юстиниан Велики и на викария на Тракия Йоан), дават сериозни основания да се предположи, че Ахтопол е бил автокефална архиепископия по времето на Юстиниан (527-565 г.). Тази раннохристиянска катедра е била разсипана от кан Крум около 811 г., при завладяването тукашните земи от българите, и е възстановена през IX в., но вече като епископски център на епархия Хемимонт.

 Разчитайки на природните дадености Ахтопол все повече се оформя като модерен курортен център. Обновяването на курортно - туристическата инфраструктура на града, изграждането на нови кокетни къщи и заведения за хранене дава самочувствие на жителите му и увереност, че туризмът и занапред ще бъде най-развивания отрасъл. Корабоплаването и морският транспорт от хилядолетия са свързвали Ахтопол с черноморските и средиземноморските страни и пристанища. Дълбок, удобен и добре защитен в миналото, ахтополският залив е удобно място за приставане и обслужване на тогавашните ветроходи. С годините, в резултат на рушителната дейност на морето и ерозията, североизточният бряг е разрушен и наносите запълват най-удобната част за пристан в залива. В днешно време поредица от твърди скали представляват естествен вълнолом. Пристанът е изместен на юг и древният мост е заменен с желязобетонен. Благодарение на пристанището и търговията, градът неведнъж е бил икономически  и културно развит, а неговите богатства са причина често да бъде превземан, ограбван и разоряван. И винаги благодарение на морето, пристанището и трудолюбивите жители, Ахтопол възкръсвал и славата му се разнасяла далеч по света. До 1913 г. в ахтополското пристанище домували до 45-50 кораба, платноходи и много рибарски лодки. Сега в пристанището влизат и излизат само рибарски лодки, които през зимата се изтеглят на брега. Ахтопол е едно от най-добрите места за почивка по родното Черноморие. Той е смесица от красота и удобство, с едни от най-привлекателните условия за туристите.

Източник: www.svetimesta.com