В ранната есен на всяка година диференцираното заплащане на учителския труд разтърсва училищните колективи. За незапознати става дума за разпределяне на една скромна сума, равняваща се на 3-4% от годишното възнаграждение на учителите. Обективно погледнато не трябва да образува нерви, просто парите са нищожни. Сътресенията, обаче, не са за пари. Цялата процедура е своеобразна оценка за свършеното от учителя през отминалата учебна година. Точно оценката обижда колегията. Защото всеки се вижда по-активен, по-добър и по-успешен.

 Ако се върнем назад ще се сетим, че идеята за диференциация  на учителския труд бе лансирана от Даниел Вълчев като голям пакет от реформи след учителската стачка. В първата редакция диференциацията трябваше да зарадва само около една пета от учителите, между които бе предвидено разпределяне на средствата от целия фонд. Заради брожения бяха на правени промени и от въвеждането си диференцирано заплащане се полага на всички педагогически кадри. Така справедливостта се оказа решена наполовина. Всички имат право на участие, но не и на удовлетворение. Защото там където има субективни човешки решения винаги остават съмнения за пристрастие и предубеждения. Вероятно в някой случаи подобни съмнения са основателни, но според мен съществуват и други предпоставки, които нарушават усещането за правда.

 Оценяването се извършва по матрица с разписани десет рубрики. Половината измерват ежедневните задължения на учителя. На практика голяма част от точките атестират дейности като изготвяне на разпределения, водене на документация, работа с родители, консултиране на изоставащи ученици, организация на учебните часове, работа в методически обединения…  Простичко казано мерят дали учителят е добър чиновник. И ако той наистина е такъв получава своя бонус точки без това да е обвързано с конкретен резултат от неговата работа. Той (резултатът) изобщо не се мери. Например учител може да е педантичен в документацията, но неспособен да се справи със системните отсъствия на ученици  от часовете. За оценката е важна документацията, второто не се мери. Класен ръководител може да работи системно с педагогически съветник и социални служби, но да не постигне никакъв напредък с поведението на проблемните ученици. Оценката е върху формалното поведение, не върху резултата. Учител може да е изписал страници с доклади за индивидуална работа с родители, но атмосферата в класа да бъде потискаща, а отношенията отровени. Писменият факт се премира, проблемът не се дискутира. Възможно е преподавател да използва оптимално времето в часа като въдворява ред с агресивно и обидно отношение към учениците. Оценката ще отчете уплътненото учебно време, но вероятно ще пропусне влошената атмосфера. Да, позитивната атмосфера е част от оценката, но всъщност кой и как я установява? Защото позитивна е атмосферата, която сваля стреса и страха и дава път на свободата на изразяване, креативното мислене и творческото участие. Но тази оценка изисква проучване мнението на децата, а такава практика не се толерира.

 Всичко описано е задължение на учителя и трябва да представлява малка част от точките за оценяване. Превесът трябва да бъде за креативните рубрики, тези които представят учителя като новатор в обучението и възпитанието, отчитат уменията му да печели доверието и вниманието на ученическата аудитория, да увлича към успеха по-слабите и изоставащи ученици, да открива, развива и реализира талантите, да приобщава и води към напредък учениците със затруднения, да създава добри практики, с които да представя училището на национални и международни форуми, да работи за международното сътрудничество на училището, да се включва в проектната дейност на учебното заведение. Добрите училища се мерят по националните постижения на учениците, резултатите в състезания и външни оценявания, спечелените и реализирани проекти, наложените иновативни подходи, творческия образователен процес. Всичко това се постига от добрите учители, способни да го направят. За съжаление, обаче, матрицата не прехвърля тежестта в тази посока, а се опитва да канонизира чиновника.

 Не по-малко важна е философията, с която ще бъде диференциран труда на учителя. Едната е поощряваща и търси да оцени и минималното усилие за да подтикне към  повече труд и респективно по-добра оценка през следващата година. Другата концепция е санкционираща. Тя търси провиненията, грешките с желание да ги накаже. Стреми се да дисциплинира чиновника, но демотивира твореца, разочарова нестандартния учител. Добрата мярка сигурно е по средата, готова да подкрепи всяко усилие, но справедлива към пропуските. Един такъв подход, придружен от точни правила и ясни обяснения би намалил маржа между високите и ниските оценки, би оставил повече усещане за справедливост и по-малко напрежение и недоволство.

 Ще завърша с това, с което започнах. Финансовото стимулиране от т.н. диференциация е толкова малко, че не си струва нервите. Но като тип оценка то несъмнено засяга честолюбие, самочувствие и амбиции. Затова трябва да се стреми към максимална обективност и мотивиращ ефект, не да отблъсква педагозите. Абсолютно удовлетворение няма. Важното е да култивираме и собствената отговорност, да бъдем обективни в самооценката и достатъчно активни в подготовката на процедурата. Защото да не забравяме, че всичко свързано с диференциацията зависи от учителските състави – от определянето на критерии и философия до избора на комисия и председател. Разписано е в наредба.

Автор: Иво Райнов, учител 

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com