Не отидох на учителския събор. Не се правя на герой, просто съм развил нюх към режисираните спектакли. Чета впечатления и разбирам, че там учителите са били като в клетка. Лъскава, в каквато обичайно показват опитомените канарчета. Мария Николова споделя, че не са допуснали плаката и, леко критичен. В гнездото на опитомените канари провокации не се допускат. Като казвам провокации, имам предвид провоакции първо към нас самите. Във ФБ още стои профилната снимка на Мария с жълтия плакат, на който с ясен шрифт пише: „Реформата зависи от учителите“. Констатация уж простичка, а всъщност страховита като внесена бомба в зала „Арена Армеец“. Плашеща, защото нашата реформа е зачената в кабинети и спусната за изпълнение на опитомения учител. Обратно на свободния вик на Мария. Четох словата от събора, опитах се да вникна в думите. Пак дъвка – рестарт на образованието, ново начало, национален приоритет. В един конформистки пост прочетох, че съборът е проява на изискан вкус и уважение към учителя. Съмнявам се. Няма да подемам вече известните рефрени за скапаните от път учители, доведени с единствената цел да напълнят една голяма зала или свръх, за взискателната селекция от само 8 изказвания измежду 12 000 присъствали.

 Съборът е среща, която предполага дискусия, полярни мнения, сблъсък на позиции, които намират пресечни точки и полезни решения. Представяте ли си тези 12 000 учители какво колосално количество енергия „инжектират“ ежедневно в своите урочни занимания? И същият този енергиен тайфун, похарчен за да сложи старта на една чиновнически писана реформа. Да, Мария, реформата се прави от учители. Дори енергията на само тези 12 000, канализирана правилно, е достатъчна във всяка посока. Учителят няма нужда от уважение под формата на този събор, с неговите платени зрелища. Уважението трябваше да започне в началото със зачитане на учителския глас при разработването на новия закон и на всеки от елементите на реформата. Не е уважение, а някак обидно е да събереш многохилядна интелигенция, за да и кажеш, че и подаряваш закон и идеи за рестарт на системата. После осем безопасни изказвания и очакване за бурни аплодисменти. Спомням си едно политическо събрание в Ловешко. След края на кандидатските експозета залата зададе въпроси – малко, но пиперливи. След един кратък и смутен отговор, водещият се провикна: „Бе, стига сте питали, че онези зад завесата вече мажат цигулките“. И се започна веселие с музика и танци, както си му е реда. Не знам защо времето посветено на Рачков, Мария и „Легендите“ ми напомня на тази селска случка.

 За медиите, които вменяват на обществото мнения, съборът е произвел битови новини – увеличават учителските заплати с 10% и парите за класните със значимата петолевка. Ако съм обикновен гражданин, ще изпадна в недоумение, що се троши толкоз пара за незначителни новини. Прочетох и чух немалко мнения на присъствали в залата. Обобщеният изказ се подрежда в този словоред: „Хапнахме, пийнахме студена вода, попяхме, повярвахме на обещания и се прибрахме с проблемите, с които дойдохме“.

 Точно на тези проблеми и глождещи въпроси им е мястото на един истински събор. Тази реформа дава ли ни ефективни инструменти да преодолеем критично спадналата мотивация на учениците? Съдържа ли новият закон и нови правила за дисциплиниране на учебния процес? Сълзливото уважение дали се съпровожда от решителни мерки за опазване на учителя от физически и нравствени посегателства? Прокламираните нови методи обезпечени ли са със съвременна квалификационна философия? Докога образованието ще бъде национален приоритет със скромно финансиране? Предвиждат ли се програми за модернизация на училищата и учебния процес в съответствие с галопиращите технологии? Ще влязат ли професионалните гимназии в заводските цехове и бизнес офисите? Защото съборът е място, където се говори за истинските проблеми и се предлагат алтернативи за тяхното решаване.

 Преди девет години точно такава многохилядна учителска маса поиска и почувства свободата. Пълнеше площади, носеше разноцветни и дръзки плакати и даваше трибуна на всеки глас от тълпата. Властта се криееше. Учителите бяхме сила. След девет години властта отново се одързости да събере хиляди учители. Прибра плакатите и съгласува изказванията. Нарече го събор.

А свободата, Санчо, е на върха на копието… или на езика.

Автор: Иво Райнов, учител

Гимназия с преподаване на чужди езици „Екзарх Йосиф I“ гр. Ловеч

Източник: www.eratosten.wordpress.com