8. „Даскал Боньо“
Двайсет и пет години става, както даскал Боньо живее на село и за това време какво ли не му минава през главата. Ту го уволняват, ту пак го назначават и толкова е наплашен горкият, че даже на кравите казва добър вечер. А когато децата не идват на училище, не им пише отсъствие и на края на годината кой знае, кой не, всички преминават в по-горния клас. Една година заради войната децата намалели, работа и за един учител нямало, а те били двама с балдъзата на бирника. И бирникът нали е човек сериозен, научил ги да запишат двайсет измислени деца, още неродени. Дошла инспекция, даскал Боньо а-ха да оплете конците, но Маринка излъгала и отървали кожите. Но не стига това, ами и в брачно отношение не му вървяло: „Гледай го у главата, па не питай нанадоле какъв е.“

9. „Предметно обучение“
Даскал Минчо Либадето е силен в педагогията, но няма никакъв късмет. Заготвил си уроците той от две недели, че инспекторът щял да идва, и добре се бил подготвил, но онзи се изсипал ненадейно и го сварил в час по предметно обучение за кокошката. Той директорът хубаво му казал, Минко да беше донесъл на децата някой носорог, бизон или хипопотам, разбирам, а то кокошка, но даскал Минчо не отстъпил. Та намъкнал се инспекторът, подплашила се кокошката, хвръкнала из стаята и ту тук, ту там бая време минало докато се успокои суматохата. За капак на всичко накрая цъфнала и Пена Митина и взела да нарежда на дъщеря си да не ходи на реката, да гледа кокошките, докато накрая ударил звънецът и с това лекцията за предметното обучение се приключила. „Не му върви на даскал Mинко Либадето и туйто!“

***

И без да почука, Пена Митина, натоварена с дете в цедилка на гърба, с мотика в едната и менче с триеница в другата ръка, показали дългата си глава през вратата и се провикнала като през три дола:
- Помага ви бог, драгинко! Учите ли, учите ли? Ами нашата хубостница тук ли е? Ха, ето я! Стойке, Стойке мари! Аз, майка, отивам на Копачов рът на бобището. Оставих ти пълна паница с триеница на сайванта под кринчето и турих камък отгоре да го не катурне кучето. Да не я изплюаскаш всичката, като те пуснат от училището, ами да си оставиш и за следобед, че аз може да закъснея! Да не ходиш да газиш из реката марии, че те убивам, кога си дойда довечера! У дома да стоиш и да гледаш левата пчела: ако се рои, да тичаш и извикаш свяка си Дойчина! Наберете маточина от черковния двор и подмажете кошчето! То е изправено зад пещта до коритото. И кокошките да гледаш, хубостнице! Да си отваряш очите, че ако изкълват магданоза, ще ти пречукам сухите джонгали! Гиди, рошло такава! Я си обърши носа с полата!...

Тя не е на секретар-бирника балдъза му, дето ти бях изкореспондирал по-рано. Онази се ожени за инспектора и той си я настани в града на служба, да му е наблизо. И другата, дето получава белите писма и дава бакшиш по едно левче на дяда Лулча разсилния, не е. Тази е нова, от друга околия е и се казва Пенка. Свършило момичето преди три години, ама си било плетачка в града, защото няма място по селата и голям наплив има от даскалска ентилигенция и защото си няма ни вуйчо владика, нито да спусне някому нещо в джеба. Кога дойде в село, главата й беше къдрава като на поповото куче, ама мина се не мина месец-два, и козината щръкна, защото й се свършила хандулацията, кай секретар-бирникът.

— А бе кога я назначихме есенес, бая ми фащаше око, пък сега се развали, отслабна момичето и на света Постница замяза — дума председателят на училищното. — Водата ли не й ярадисва в село, или климатът й не понесе?

— Каква ти вода и каква ти клима, бе кмете, — обажда се дядо Лулчо, — парици си няма момичето! От три месеца плата не е взело и хляб и орехи яде само! И ти да ядеш само костеливи орехи, такъв ще станеш. Кирията си не е платило момичето и дърва си няма, а дрехите му тънки, тънки като паяжина. Оня ден, когато идва околийският и артиса от прасенцето, па й занесох в един вестник малко и като й го подадох от вратата, и заглозга кокала сиромашинката.

Гледаш я уж, че се смее, ама не му е до смях на момичето, ами зъбите му май длъжки, та затова се показват все! Какъв ти смях! Хич човек, дето не може един лев да ти развали, дето е речено, до смях ли му е!

На Вълча Карамилчов на сватбата оная неделя рекло и то да иде, хоро да погледа и да се порадва, че като затънало до бабини Гинини в калта, дърпало се горкото, напъвало се и не може да излезе. Не стига това, ами отгоре й се спуснало Гининото куче, ще я изяде!

Уплашила се завалията, измъкнала се из клисавицата и бяга, бяга, ама по чорапи. Обувките й там останали. Бяга и плаче, а момчетията там гледат и се смеят. И не само се смеят, ами викат „ооуу“! Като на вълк викат поразниците проклети!..