„Сливи за смет“ е българска народна приказка, която, за разлика от авторовите, които са измислени от конкретен автор, е плод на мъдростта на народа. Както повечето от нас знаят, дейностите от ежедневието на българите в далечното минало са разделени – мъжете вършат тежката и уморителна работа на полето или в работилницата, докато жените са задължени да поддържат реда в къщата и да се грижат за децата. Работните хора се радват на особена почит, защото те носят хляб на масата и така вкъщи винаги е весело. Именно затова българският фолклор неведнъж подчертава трудолюбието като ценност.
Неслучайно от малки израстваме с поговорки като: „Работата краси човека, мързелът го грози.“ или „Няма добро без пот“. Дори тези поговорки отразяват факта, че трудът заема централна роля в българския бит столетия наред. Считан за незаменима добродетел, той е в основата на сюжета на много български битови приказки.
Сливи за смет
Един селянин намислил да ожени сина си за добро и работно момиче. Натоварил кола със сливи. Тръгнал по селата да ги продава.
— Хайде сливи за смет, сливи за смет! — викал селянинът и карал колата по улиците.
Разбързали се жени, моми, баби да метат къщите. Надпреварвали се коя повече смет да събере, та повече сливи да вземе. Една носи цял чувал, друга — крина, трета — престилка. Носят и се хвалят:
— Я погледнете колко смет събрах из къщи! Добре, че дойде такъв глупав сливар, да му я дадем за сливи!
Селянинът вземал смет, давал сливи. По едно време дошло хубаво момиче. То стискало смет в кърпа.
— Е-е, хубава девойко, много малко си събрала — казал сливарят. — За толкова смет какви сливи ще ти дам!
— Нямаме повече, чичко, никак нямаме. Тая смет не е от нашата къща. Дадоха ми я съседите, задето им помагах да метат.
Сливарят като чул това, много се зарадвал.
— Такова чисто и работливо момиче, което не държи смет в къщи, ще бъде най-добрата къщовница за моя син — рекъл си той и го взел за снаха.