Сгушен на левия бряг на река Скът, Бяла Слатина е малък град, разположен сред житата и заоблените хълмове на Дунавската равнина. Намира се на 50 км от областния център Враца. Хората в този град са със собствена жар, традиции и култура. Те са сурови, но обичливи и твърди като земята, която орат от незапомнено време.

 Две легенди ме доведоха в града. Разказа ми първата как цъфтяло бяло цвете сред равнината. Бяла роза ли било? Или салеп? Минали пътници наблизо. Очи за хубостта ще са имали - поспрели да се порадват на крехката белота, лебедова перушина. Ухо за мъдростта ще да са имали - заслушали се в себе си и рекли:
- Стрехи ще сковем тук, бялото цвете да ни огрява. Птици ще долетят, ще отлетят. Град ще се вдигне, ще вземе името на цветето.

 А втората легенда ми разказва, че стояла гостилница на кръстопътя. Дошла от бели мъгли самодива. С бяло лице, с бели ръкави. Бяла Злата ли е била? Или бяла Слата? Засмяла се, пристанала на младия гостилничар. Занизали се керванджии от всички посоки - пред гостилницата разпрягат, при бяла Слата сядат. Влязъл веднъж и змей да се гощава. Огън изскачал от ноздрите му. Черните му криле играели. Вперил очи в бяла Слата змеят и викнал:
- Наумил съм си мъжката кръв да я изпия по тези места!
Но бяла Слата веднага му отвърнала:
- До един са ми братя мъжете по тези места, добър ми гостенино. Тях удариш ли, мен ще затриеш…

Легендата не помни нито гласа на бяла Слата, нито погледа, с който тя погледнала тогава змея. Но той я пожалил, жаден си отишъл. А хората изградили град - децата им да не забравят…

 Всяко селище носи своя собствена магия и в създаването му се крие легенда. Бяла Слатина не е по-различна. Името на града се свързва с историята за красива българка. Стройна, усмихната, весела, всички обичали бялата Злата. Кога точно е живяла тя, никой не си спомня. От нейната хубост бил впечатлен бейският син и все по-настойчиво я задирял. Заплашвал я, че ще затрие селото ако не му пристане. Кой знае как щяло да завърши всичко, ако една нощ Злата не изчезнала. Търсили я всички, но никой повече не я видял. Едни разказвали, че чули смеха й, когато пресичали гората, други уж я били мяркали покрай реката. И това било всичко. Дали красотата на Злата дала име на селището, е трудно да се каже. Но Бяла Слатина живее и днес, пренесла през годините звънкото си име и спомена за една непокорена хубост…

 Градът се намира в Северозападна България, разположен върху терасите на река Скът. Той е един от малкото, строени планово – с прави дълги улици. Районът обаче е населен още по времето на неолита. Оттогава датират и откритите археологически предмети. Особено силно е присъствието на тракийски племена през I хил. пр. Хр. до навлизането на римляните. В землището му са открити редица селища и могили. Районът е важен от стратегическа гледна точка и за Първата българска държава. Близо до него са открити следи от Аспаруховия вал, където се развива и самото селище. То получава името си от мочурливите и заблатени места около реката.

 През 1766 г. жителите му са едни от първите, които се вдигат на въстание срещу османските турци. Бунтът е набързо потушен, а градът – разграбен. Голяма част от населението се разбягва и районът се обезлюдява за кратко. Към края на века се заселват българомохамедани от Ловешко и Тетевенско, а по-късно и десетки семейства от Предбалкана. Освобождението идва в последните дни на 1877 г. от ескадрона на полковник Мейендорф. Селището се развива изключително бързо и през 1883 г. става околийски център, а през 1914 г. е обявено за град с указ на цар Фердинанд. Днес Бяла Слатина продължава да се развива успешно въпреки настъпилия демографски срив.

 Една от светините на Бяла Слатина е феноменът „Китката”, уникално природно образувание, състоящо се от 15 вековни дъба, поставени под специална закрила. Те са с могъщи стволове от изчезващия вид космат дъб, които отдалеч наподобяват силуета на огромно кичесто дърво. С природната забележителност са свързани най-романтичните преживявания на поколения белослатинци.

 „Китката” е символът на града и е част от герба му. Намира се в парк-резерват, опитен участък на Института по горите, на площ от 1700 дка, наречен от предците „Агиното бранище”. Освен голямата „Китка”, оформена от 15 космати дъба с мощни стволове, има две по-малки „Китки” – съответно от 26 и от 13 дъба. Старите хора твърдят, че 15-те дъба от голямата „Китка” са над 300-годишни. Не се знае ръката, която ги е посадила и е изпратила послание и завет към потомците. Според преданието тези групи от дъбови широколистни дървета са засадени от завоевател османлия по време на османската власт.

 Резерватът „Агино бранище” е създаден през 1956 година. В него се срещат разнообразни видове дъб, като зимен дъб, известен като благуна, бял дъб, който е наричан космат, летен дъб, както и екзотичният червен дъб с много ценна дървесина, бърз растеж и красива корона.

 В художествената галерия на града се съхраняват произведения на изкуството със заглавие „Китката“, които изобразяват защитената местност. „Откъдето и да мине човек – по алеите или по смесените дъбови гори – все при „Китката“ ще отиде“, казва местната историчка и зам.-председател на краеведско дружество „Сребреня“ Светлина Берова. Според нейните изследвания, „Китката“ е част от живота на местните хора от незапомнени времена. След промените през 1989 г., обектът от вековни дървета, вписан в Червената книга на България, остава на произвола на съдбата и е обект на недобросъвестност. След 1990 г., отначало бавно, а след това интензивно, протичат и процеси на влошаване на здравословното състояние на дърветата, някои от които изсъхват напълно, а при други се появява суховършие. Постепенно местността се обезличава и остава само в спомените на местните хора.

Източник: www.severozapazenabg.com