Алфред Адлер е основателят на индивидуалната психология. Той е първата важна фигура, скъсала отношения си със Зигмунд Фройд и психоанализата, основавайки независимо училище по психотерапия и личностна теория. Адлер вярва, че най-важно при възпитанието на детето от психологическа гледна точка е изграждането на вяра в собствените му сили и способности, тоест изграждане на доверието му в себе си.

Душевният живот на едно дете е нещо вълшебно и която и негова точка да вземем, той ни запленява.

Самочувствието на детето и неговата лична смелост са най-голямото му щастие. Смелите деца по-късно няма да очакват формирането на съдбата си отвън, а ще го постигнат със собствените си сили.

Слабите и болнави деца лесно губят най-силната опора на духовното си развитие: доверието в собствените си сили.

При никакви обстоятелства детето не бива да изпитва страх от възпитателя си. ...трябва да се избягват безполезни, неизпълними или чести заплахи.

Който мисли, че не може да мине през възпитанието без бой, признава своята неспособност и е по-добре да остане далеч от децата.

Най- важният психологически факт, свързан с човешката природа, освен единството на личността, е стремежът към превъзходство и успехи. Човешката природа не търпи постоянно подчинение; човечеството е съборило дори своите Богове.

Ако стремежът към превъзходство е прекалено голям, се изявява чрез злоба и отмъстителност.

Децата много ясно усещат какви са очакванията на семейството към тях. Те усещат товара на надеждите – товар, който те могат да понесат по-дълго, само ако обстоятелствата за това са благоприятни.

Прекалената амбициозност подкопава доверието, което децата имат в себе си.

В главата на свръх амбициозните деца съществува само успехът т.е. признанието, което получават. Успехът без признание не ги задоволява. Резултатът от подобна чувствена нагласа лесно може да се види по броя на хората, които се съобразяват с мнението на другите хора и са зависими от него.

Знаем колко е вреден един успех, постигнат с малко усилия. Затова не е добре да възпитаваме у детето амбициозност. Много по-важно е да го приучим да развие смелост, издръжливост и вяра в себе си, да разбира, че допуснатата грешка никога не бива да води до загубване на смелостта и да се отнася към нея като към възникнал нов проблем.

Не бива да се произнасяме за способностите на дадено дете, преди да сме положили грижи затова, неговата смелост и издръжливост да достигнат определено измерение.

Училището се явява една изпитателна лаборатория, където се изваждат на бял свят дефектите от по-раншното домашно възпитание.

Ако си припомним великите дела, които ни изглеждат благородни, възвишени и ценни, ще открием, че тези дела са представлявали голяма ценност не само за извършителя им, но и за съответното общество. Следователно възпитанието на дадено дете трябва да се провежда така, че да предизвиква възникването на социално чувство и чувство за солидарност с обществото.

Необходимо е да обясним на детето, че животът не е наниз от несвързани едно с друго събития, а е като една нишка, която преминава през всички превратности на неговото съществуване. Никоя отделна случка не бива да бъде откъсната от общата връзка на целия му живот, а може да бъде обяснена само свързана с всичко, което вече се  е случило преди. Едва когато детето разбере това, то ще бъде в състояние да прозре защо се е отклонило от правия път.

Мързеливото дете се ползва от определени предимства. То не се намира под натиска на очакванията. Често поради своя мързел то привлича вниманието, защото родителите му са принудени да се занимават с него.

„Ако не бях толкова мързелив, колко неща бих могъл да постигна!“, прави чувството за неуспех по-поносимо. Мързеливите деца са като въжеиграчите, които са подсигурени с мрежа: ако паднат, ще паднат на меко.

Някои деца по време на изпити са извънредно възбудени, защото имат чувството, че поради нервното си напрежение ще бъдат предпочетени. Подобна психическа тенденция се изявява и при плачещите деца: плачът и възбудата са същевременно молба за особени привилегии.

Страхът е черта на характера, която разрушава всички човешки отношения. Дете, което толкова е заето от своята собствена личност, че вече изобщо не може да мисли за другите хора, винаги е решено и готово да получи признание за сметка на останалите.

Страхливецът живее в постоянен страх да не бъде осмян, пренебрегнат или оценен по-ниско от останалите хора. Следователно той винаги е свързан с мнението на другите, с тях са свързани и неговите възход и падение. Той прилича на човек, живееш във вражеска страна; в неговия характер се развиват черти като недоверие, завист и самовлюбеност.

Понякога детето толкова успешно прави по-възрастните на глупаци, че те допускат грешката наистина да повярват, че на детето му липсва талант.

Най-важната задача на една майка се състои в това да разширява интереса и доверието на детето към останалите хора.

Няма извъшен акт на насилие, в чиято основа да не се крие някоя слабост! Истински силните мъже изобщо не се стремят към жестокост. Така много от непослушните деца са нечистоплътни, занемаряват външността си, гризат ноктите, бърка си в носа и показват голям инат. Те се нуждаят от окуражаване; трябва да им се обясни, че зад действията им се крие само страхът, че може да се изявят като слабаци.

Най-добрият начин едно дете да придобие познания се състои в това, да му бъде позволено да ги придобие от личен опит – разбира се в границите на разумното – защото по този начин неговото поведение не се направлява от ограниченията, които другите му налагат, а се определя от логиката на фактите.

За човек, прокълнат да живее само за себе си, учението за морала е неразбираемо и безсмислено. Представите за морал имат място само тогава, когато мислим за обществото и правата на другите хора.

Хората не биха могли да притежават всичко или нищо. Между тези две крайности съществуват хиляда и една степени.

Водачи на човечеството стават именно онези хора, които притежават богата фантазия и в по-късните години успяват да свържат своите фантазии с действителността.

Биографиите на великите хора често показват, че като деца те не са се справяли особено добре с реалността и са били лоши ученици, за това пък са развили една особено ярко изразена способност да наблюдават точно какво се случва около тях, така че при настъпването на благоприятни обстоятелства смелостта има нараства дотолкова, че те вече са в състояние да се изправят срещу реалността и да приемат борбата с нея.

Една от особеностите на човешката природа се състои в това, че тя има безброй възможности за допускане на грешки, но разполага само с една истина.

Източник: www.webstage.bg