Волжка България е създадена 20 г. преди Дунавска от сина на Кубрат – Котраг, брат на Аспарух. През Х в. тамошните българи приемат исляма от арабите, но не възприемат тяхната култура и бит. Държавата се развива успешно и се разширява териториално. Нейната столица е Казан. Централната му част е заградена от крепостна стена, а около нея има сателитни селища. През ХV в. градът бележи голям разцвет – изграден е кремълски комплекс, който включва двореца на царя (така се титулува владетелят, а не кан), къщи на висшите сановници, храм и богата библиотека.

 През 1539 г. на престола се възкачва цар Хюнгай. Съпругата му носи името Сююмбике, което в превод означава „богиня на красотата“, но има и други предположения – че е аналогично на Любов или Люба, защото на местен език „сюю“ е „любов“. През 1551 г. Хюнгай умира и царицата остава вдовица. За нейната ръка се домогват турски султани и арабски халифи, но тя е дала обет за вярност към съпруга си, който спазва дори и след неговата кончина. Тя поема управлението на страната и се отдава в служба на народа си. Още през 1548 г. в Казан идват двама български свещеници – Матей и Лукан от Киевско-Печорската лавра, с мисионерската задача да се опитат да покръстят тамошните българи в православна вяра. Царица Сююмбике ги приема от любопитство. Тя е високообразована, изчела е византийски и арабски книги, в които се описва християнството. Знае, че нейните сънародници от Дунавска България, която вече не съществува като държава, изповядват тази религия. В поседвалите дълги разговори с Матей и Лукан тя разбира, че православието е по-прогресивно от мюсюлманството, но вече векове нейният народ изповядва исляма, а и тя е възпитана в тази религия.

 Въпреки това започва да проявява все по-засилен интерес към православието. Матей и Лукан я научават да чете черковно-славянски и й дават книги на този език. Особено я впечатляват писанията за св. Богородица, затова още докато съпругът й е жив, с негово съгласие построява параклис в нейна чест. Матей е и иконописец и изрисува образа на Божията майка върху дъбова дъска, а Сююмбике нарежда да позлатят ореола й. Волжка България граничи на изток с Киевска Рус, която вече е със столица Москва. Там от 1533 г. властва княз Иван, който иска да разшири владенията си. През юни 1552 г. той нахлува с войската си във Волжка България, превзема селища и опустошава страната. В края на август стига до Казан и го обсажда. Българите са свикнали на мирен живот и имат малобройна, не повече от 5-6-хилядна войска, а княз Иван настъпва с 60 хиляди войници. Само след едномесечна обсада русите превземат Казан и го подлагат на разграбване и унищожение. Кремълският комплекс е разрушен, библиотеката е опожарена, а от града са изнесени 16 кораба със злато, скъпоценности, килими, гоблени. Взета е златната корона, на която има 16 диаманта, изработеният от седеф трон с позлата, скиптъра с пет огромни рубина.

 Княз Иван сяда на трона, поставя короната на главата си, взима скиптъра в лявата си ръка, с дясната се прекръства и се обявява за цар Всерусийски и Български. Един от неговите приближени го съветва да приеме и името Грозни (което на руски означава Страшни), както се е именувал славният български хан Крум, и той приема. Царица Сююмбике става негова пленница. Той е очарован от неземната й красота и я пожелава за жена. И тя се съгласява, при условие че ще изгради висока 30 м кула на мястото, където е погребан съпругът й. Но това могат да направят само българските строители. Вече цар, Иван Грозни събира най-опитните от тях, обещава им по половин килограм злато и по 5 кг сребро, ако я вдигнат за 2 месеца. Тя е готова само за месец и половина и цар Иван Грозни води Сююмбике в нея. Но когато се качват заедно на върха й, царицата се хвърля оттам. Така остава вярна на обета си към своя съпруг и народ – мъртва, но не робиня. Силно разгневен, Иван Грозни заповядва да опожарят кулата, но когато я запалват, се спуска дъждовен облак и погасява огъня. Бляскат светкавици и една от тях за малко да порази самия цар. Той приема това като Божие знамение и напуска Казан, но нарежда на мястото на параклиса, построен по заръка на Сююмбике, която той е наричал Люба, да се изгради голям храм и тя да бъде погребана в неговото подземие.

 През 1561 г. едно българско момче открива в руините на все още невъзстановения град иконата на св. Богородица, изографисана от свещеника Матей. Въпреки че е мюсюлманин, я отнася в християнския храм. Архиереят я почиства и забелязва на гърба й изписана годината 1541. Когато я поставят в олтара, ореолът й заблестява с ослепителна светлина. Момчето, което я е донесло, е глухонямо, но оттогава започва да чува и да говори. Иконата е обявена за чудотворна и по нареждане на всерусийския патриарх е пренесена в Москва. През ХVІІ в., когато поляците нахлуват в пределите на Русия, на Архангеловден я изнасят пред руските воини, защитаващи Москва, и нашествениците са отблъснати. Иконата е поставена в храм „Василий Блажени“ в руската столица. През 1941 г. Хитлер напада Съветския съюз и стига на 20 км от Москва. Сталин, който въпреки че е учил в семинария, се смята за атеист. Но през декември 1941 г. той нарежда иконата на Казанската света Богородица да бъде натоварена на брониран влак и придвижена до фронта. Свещеници, под охраната на спецчасти, я носят в окопите и всеки офицер и войник се докосва до нея. Три дни след това съветските войски предприемат контраофанзива и отблъскват немците на 100-120 км от Москва. След победата Сталин забравя случая. Разореният от войната Съветски съюз се нуждае от средства за възстановяване. По нареждане на Сталин иконата е продадена на Ватикана за 50 млн. долара. Тя е поставена в Сигстинската капела, но не й се обръща особено внимание.

 Когато става папа, Йоан Павел ІІ – първият славянин на този пост, я вижда и я взима в своите покои. Според спомени на личния му секретар, когато е ранен при атентата през 1981 г., светият отец нарежда всеки ден да го пренасят до иконата и с часове се моли за своето изцеляване. Когато се възстановява, казва, че на нея дължи оздравяването си. След кончината му, през 2004 г. руският олигарх Свечовски сключва сделка с Ватикана иконата да бъде върната в Русия срещу 200 хил. долара. Тя бива поставена в Архангелския манастир край Печорск. Но казанският магнат Анатолий, който е с български произход, плаща 300 хил. долара, за да я откупи.

 Така през 2005 г. иконата се връща там, където е създадена, и е поставена в храма „Св. Богородица“ в Казан, в близост до кулата на Сююмбике, от която се е хвърлила последната царица на Волжска България. Сега тази територия се нарича Татарстан, но голяма част от хората, които живеят там, все още имат самосъзнанието, че са българи.

Автор: доц. Йордан Василев, доктор по история

Източник: www.desant.net