От своите корени в Азия, от преди хиляди години, спортът пускане на хвърчила се е разпръснал навсякъде по света. Днес то е по-популярно от всякога, то е начин за релаксация, забавен спорт и като форма на душевно упражнение. И за разлика от много други спортове, никога не е твърде рано или твърде късно да започнете да пускате своите собствени хвърчила.

 Хвърчилата произлизат от Азия и вероятно са били изобретени в Китай преди 3000 години. Паралелно с това, пускането на хвърчила е възникнало независимо в островите от Микронезия в южния Тихи океан. От Китай, тайната за правенето на хвърчила бързо се разпространило до Корея, Япония, Малайзия и Индия, страни, където хвърчилата все още са много популярни. Не е ясно, кога хвърчилата за първи път са се появили в Европа, но може би са били познати на древните гърци.

 В Азия хвърчилата често са имали ритуално или религиозно значение. Много китайски хвърчила са направени, за да представят драконите от китайския фолклор. Други традиционни дизайни включват птици, пеперуди и дори стоножки. Хвърчила летящи около къщите през нощта, в Малайзия са смятани за пазители от зли духове. В Корея имената на новородените деца често са били изписвани на хвърчила, които след това са били пускани по посока на вятъра. Корейците са смятали, че хвърчилото носи със себе си някакви зли духове, които придружават раждането на детето. Да намериш такова хвърчило се е смятало за лош късмет. В Япония, жителите на едно селище често са се събирали, за да построят едно огромно хвърчило. Тези селищни хвърчила са се издигали на 100 метра височина и е можело да се пускат само по фестивали, защото е било възможно само ако всички жители ги пускали. Хвърчилата също са се използвали за спорт, а борбата с хвърчила все още е много популярна, особено в Индия и Тайланд. Индийските бойни хвърчила са имали прахообразно стъкло - залепено по ръба. Идеята е била стъклото да се използва, за да прореже хвърчилото на опонента. В Тайланд боят с хвърчила е отборен спорт. Състезателите заемат място между едно голямо звездообразно хвърчило "чула" и няколко по-малки "пакпао". Целта е да се заплете чуждото хвърчило и да се свали на земята. Освен за забавление, тези състезания са имали за цел изгонването на дъждовните облаци на мусоните. Боят с хвърчила е станал популярен и в множество южноамерикански страни. Остриета са били прикрепяни към предната част на хвърчилото и състезателят се опитва да свали противниковите.

 Азиатците скоро осъзнали, че хвърчилата създават значително „издигане” и могат да се използват за прехвърлянето на въжета през реките, когато се строи мост. Големите хвърчила биха могли даже да повдигат хора, което означавало, че те могат да се използват в бой. Около 169 г. пр. Хр. един китайски генерал е заповядал да бъдат изпратени войници по въздух на хвърчила, за да разузнаят обсаден град и да пресметнат дължината на тунел, от който са се нуждаели, за да прекосят градските стени. Древните японци са прикрепвали войници към хвърчилата, които да обстрелват войниците долу. Хвърчилата имали даже още по-зловещи приложения. Пътешественикът от 13-ти век Марко Поло, разказва как китайски морски капитани могат да изпратят някой затворник във въздуха с хвърчило, когато се опитват да решат дали да отплават. Ако затворникът се завърнел успешно от полета, тогава поличбите за пътуването били добри. Ако, по какъвто и да е начин, затворникът не успеел да оцелее, пътуването било отлагано. За щастие този начин за предсказване на времето е бил премахнат.

 Народът наца от древно Перу създали огромна мрежа от линии и изображения във равнинния пустинен пейзаж. Повечето от картините са толкова големи, че не могат да бъдат различени от земята. Дизайнът има смисъл само погледнат от въздуха. Изображенията са озадачавали учените още, когато са били открити. Някой хора са претендирали, че този труд е създаден от посетители от друга планета. Друга теория предполага, че изображенията са били моделирани от творци жреци повдигнати от хвърчила, въпреки че няма друго доказателство за издигане на хвърчила в Южна Америка по онова време. Прието е, че хвърчилата са пресичали Америка преди нейното „откриване” от европейците през 1492.

 В Европа хвърчилата станали детска играчка, но те не привличали голямо внимание до 18 век. През 1749 г. шотландският учен Александър Уилсън използвал естакади от хвърчила с прикрепени термометри, за да измери температурата на въздуха на различни надморски височини. Три години по-късно, през 1752 г., американецът Бенджамин Франклин провел своят най-известен експеримент, за да докаже, че светкавиците били електричество. Чрез пускането на хвърчило по време на гръмотевична буря, той показал, че електричеството е преминало по връвта, когато той получил шок от ключа прикрепен за най-долния край. Всъщност Франклин бил изключително голям късметлия, че е оцелял, защото това е бил изключително опасен експеримент. Електричеството от светкавиците е можело съвсем лесно да го убие. Хвърчилата са продължили да бъдат използвани за изследване на атмосферата до началото на двадесети век, когато са били заменени от балони, аероплани и сателити.

През 1804 г.след пускането на хвърчило с дъговидна форма, англичанинът сър Джордж Кайли се сетил за идеята да пусне хвърчило с по-голямо относително тегло от въздуха. По-късно той построил един голям, подобен на хвърчило, планер който успял да прелети долината, носейки неговия слуга. В края на 19-ти век, американците Уилбър и Орвил Райт използвали хвърчила, за да пробват своите идеи за летяща машина. През 1903 г. те направили първият дотогава механизиран полет. Междувременно, полетите на вързани хвърчила се разпространили из Европа и Америка и били известна атракция на панаири и представления. Англоамериканецът Самюъл Коди, претенциозен шоумен, използвал хвърчила, за да го пренесат през английския канал. Откривателят на телефона, Александър Греъм Бел, също създал четиристенно хвърчило, направено от пирамидално оформени клетки. През 1907 г. едно от неговите хвърчила (изградено от 3.393 самостоятелни клетки) издигнало човек на височината от 170 фута (около 50 метра), теглено след малък параход.

 Преди идеята за полета, сами по себе си, хвърчилата имали още няколко други практически (и не толкова практически) приложения. През 1827 г. англичанинът Джордж Покок използвал двойка големи хвърчила, за да дърпат кола на колела, или „летяща колесница”. По съвсем очевидни причини идеята никога не била разбрана. През 1847г. детско хвърчило било използвано при строежа на подпорите на мост на река Ниагара в САЩ. Италианецът Гуглиелмо Маркони използвал хвърчило, за да го вдигне на достатъчна височина във въздуха, за да получи първият презокеански радио сигнал през 1901 г. Пет години по-късно, хвърчила са били използвани, за да правят въздушни фотографии на щетите, причинени от земетресението от 1906г. в Сан Франциско. През 1919 г. естакада от осем хвърчила отлетяла от Германия и прелетяла разстояние от близо шест и половина мили /10 000 метра/. Един ранен писател на научна фантастика дори предложил, че хвърчила могат да се използват, за да заведат човек до Луната! През 1894 г. американецът Уудбридж Дейвис изобретил хвърчило за да достига с тях до корабокрушения.

 Хвърчилото имало спасителна лента, която се използвала за да донесе на оцелелите брезентови панталони, прикачени към спасителен пояс, треглен по корабно въже. През 1844 г. в Швейцария, Д-р Коладон също изследвал повдигащата сила на хвърчилото. Манекен, седящ в прикрепен стол бил спускан по въжето на хвърчилото, подпомаган от голям чадър.

 По време на Втората световна война, хвърчилата са били използвани по много различни причини: като платформи за наблюдение вързани зад кораби и подводници; като мишени за тренировки на противовъздушни артилеристи; и като част от оцелялата раница на въздушен екипаж, който потънал в морето. Хвърчилото „Момичето на Гибсън” вдигнало радио антена, за да може да бъде изпратено съобщение за помощ. Преди Втората световна война се възражда интереса за полетите на хвърчила, само заради удоволствието от тях. Той е бил подхранен от представянето на нови модели хвърчила, които могат да представят контролирани аеробатични маневри. През 1948 г. Франсис Рогало патентовал неговото хвърчило с гъвкави крила, което било също предшественик на модерният делтапланер и бързия самолет. Домина Жилбер моделирала аеродинамичното парафолио през 1964 г., което можело да бъде използвано като хвърчило и като парашут. Летенето с парашут зад скоростна лодка е станало известна атракция на морските курорти. През 1975 г. Петер Поуел представил своето хвърчило за акробатични номера, което било началото на напълно нов свят от много вълнуващи хвърчила за въздушна акробатика.

Превод от английски: Лидия Акерска

Източник: www.kites-bg.com